След езиковия ми курс във Виена, имах три свободни седмици преди да започне семестърът. Намерих си само една квартира, на другия край на града и за сума, три пъти по-голяма от тази за месечния ми наем след това. Реших, че няма никакъв смисъл да дам толкова пари, за да стоя в град, в който ще живея още 5 месеца, тъй че звъннах на всички приятели в Германия и поех към тях. След изпитанията с банката и курса, предстоеше ново преди да замина.Трябваше на 17 септември сутринта да си освободя общежитието, на 19 да се видя с координатора ми, а на 20 да се запиша за спорт. Съответно, ще пътувам за Германия на 20 вечерта, в 11:45h,  а три нощи няма къде да спя. Билетът беше купен, но за връщането нямаше автобус на 30, така че си идвам един ден по-рано и още една нощ ще трябва да измисля къде да прекарам. Emilie (францозойка от моята група по немски) ми предложи да остана при нея, но в петък сутринта изненадващо ми каза, че няма да може, имала проблеми със съквартирантката. Бегом обиколих двата квартала и намерих един хостел, недалеч от общежитието, където мога да остана събота и неделя. Но не и понеделник, защото пристига група. Резервирам си аз легло за уикенда и бегом се прибирам да стягам багаж. Уж само най-необходимите неща за Германия, ама станаха малък куфар и раница. След 2-3 часа сън (защото Кристина се изнесе много рано, и ме събуди за довиждане), обилна закуска и генерално почистване на кочината след италианките, си местя големия куфар при Емили и се отправям към хостела в 9:30, събота. Естествено, никoй не е сметнал за необходимо да ми каже, че мога да си вляза в стаята след 14h. Цялата сутрин трябва да правя нещо, времето е ужасно, вали и е адски студено, аз разбира се не съм тъй умна да си извадя якето от куфара, и съм само по жилетка – при условие, че беше около 25 градуса предишния ден. Е, поне можах да си оставя багажа там. Мотах се по улиците, пих кафе за 4 евро два часа, и разбрах какво е да си бездомен. Е, не точно, но все пак. В 14h бях толкова щастлива, че имам покрив над главата си и топло легло и топъл душ! В неделя спах много и за пръв път в живота си обядвах в McDonalds", което си е една трагедия и падение за мен, ама ще го превъзмогнем,  а в понеделник одисеята с багажа и мотаенето започна отново. Сутринта си преместих нещата при Emilie и тръгнах по задачи. Целия ден бях по улиците, което нямаше да е такъв проблем, ако не знаех, че няма къде да се прибера - Emilie беше на работа. Поправката на счупения ми фотоапарат щеше да струва 1300 евро (да, и аз мислех, че не съм разбрала, ама толкова каза човекът), координаторът ми пак не беше там, обърканата банкова карта и лошото време допълнително ми скапаха настроението.Поне вече имах яке. Вечерта малко Erasmus party, доста тъпо всъщност и преспиване при Emilie, за което си платих на чистачката, за да ни даде допълнително легло. 
Във вторник сутринта отиваме да се записваме за спорт и аз разбира се й обяснявам, че не е необходимо да ходим в 7h, защото никoй няма да отиде още първия ден. Да-да, това да не е България, където опашките за плащане на такси или записване са в последния възможен момент - тук хората се тълпят още от началото. Имаше сигурно над 150 човека, ужасна, дълга опашка, половината навън, в това студено време, където нито вали, нито невали, едно сиво и ужасно... Чакахме 1 час, като до вратата трябваше да чакаме поне още два – два и половина часа. Съответно се отказваме, замръзнали, Emilie отива на работа, а аз отново да изучавам приказните улици на Виена. Вечерта се виждаме за вечеря в тях, аз вземам душ, след който тя три пъти ме попита кога точно трябва да тръгна, няма ли да закъснея и други такива намеци, които аз прекрасно разбрах. В името на бъдещите ни нормални отношения, трябваше да се изнеса час по-скоро и съответно в 22:10h, с мокра коса и много багаж отивам в McDonalds", единственото работещо нещо по това време, за да си купя нещо за ядене за изпът. В 11h съм вече на "гарата" или поне там, където би трябвало да ми е автобусът. Това е една станция на метрото, много тъмна уличка с няколко автобуса. Съоветно се оказва, че всички са за Братислава, което разбрах от някакви не-немскоговорящите шофьори. Чакам аз 45мин, умирам от студ и съм вече почти сигурна, че има някаква грешка и че това не е правилното място, ще трябва да спя във Виена, естествено нямам си и идея къде. Но точно в 11:45 пристига пълен автобус, аз съм последна и единствена от Виена, качвам се и намирам свободна двойна седалка, което си беше бонус за предишните два дни. Автобусът се оказва унгарски, от Будапеща, и никoй вътре не говори немски. Една баба реши да си говори с мен, без да и прави впечатление, че аз нищо не разбирам и не отговарям, освен, че й казвам два пъти на немски, че не я разбирам и не говоря унгарски. Явно си търсеше компания :) или поне слушател.

Заспивам си аз, изтощена и премръзнала, когато изведнъж чувам по високоговорителя бля-бля-бля на унгарски, последвано от немско "Моля извадете си паспортите за проверка". Сънена, решавам, че сме на границата, ама когато един цивилен се качи, а аз се огледах и се оказа, че сме на някаква бензиностанция, се сетих, че то в Европата сега нали няма граници, каква е таз проверка. На унгарците само им погледна паспортите, а на две туркини, моя и на 4 араби (според мен от Мароко, защото говореха на френски) ни ги взеха. След малко чакане се качва същият огромен цивилен полицай и сваля арабите с белезници, с кратко и не много учтиво обяснение, че това са фалшиви паспорти. не обърна никакво внимание на техните обяснения и ги натика в едно микробусче с трима въоръжени полицаи. След всички неща, които знам за отвличането на български момичета зад граница и начините за това, и в този унгарски автобус, където никoй няма да ми помогне, направо не знам какво щях да правя ако ми кажеха, че това не е моят паспорт. Щях да отрека, разбора се, но какво друго? За нещастие, точно по това време, на всички документи за самоличност, които имах, снимките са различни (включително и една, където съм на 14!) Двете туркини зад мен започнаха да хлипат. Реших да звънна на моята приятелка в Германия, но какво щях да й кажа – някъде между Австрия и Германия съм и ме е страх, че няма да ми върнат паспорта? За тези може би 4-5 минути, си умрях от страх. За щастие, върнаха ни паспортите и всичките ми притеснения бяха неоснователни. 
Пътешествието завърши благополучно, въпреки страха, който брах.